Павел Поппандов на 80 г.: Половин век в историята на българското кино и театър
преди ден
fakti.bgЕдин от най-обичаните български актьори – Павел Поппандов – навършва днес, 18 септември, 80 години . Юбилеят идва в година, в която културните среди отново отдадоха признание на актьора за огромния му принос към българското кино, театър и телевизия. Поппандов е от онова поколение артисти, чиито лица и реплики са се превърнали в част от културната памет на няколко поколения българи. „Оркестър без име“, „Щурец в ухото“, „Матриархат“, „Двойникът“, „Васко да Гама от село Рупча“, „Вчера“ – списъкът с филмите, в които участва, напомня своеобразна история на популярното българско кино от втората половина на XX век. По различни източници ролите му в киното, телевизията и театъра вече са близо 200. Роден на 18 септември 1946 г. в София , бъдещият актьор не тръгва веднага по пътя към сцената. Преди изкуството да се превърне в негова професия, работи като шлосер и шофьор – житейски опит, който по-късно ще се окаже част от суровината, от която изгражда своите толкова разпознаваеми персонажи. През 1975 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Боян Дановски. От 1976 до 1990 г. работи в Студията за игрални филми, а през 1992 г. е сред основателите на столичния театър „Възраждане“. По-късно играе и в Сатиричния театър „Алеко Константинов“. Актьорът на обикновения човек Една от причините образите на Поппандов да устояват толкова дълго във времето е особеното му умение да превръща всекидневния човек в герой. Неговите персонажи рядко са монументални. Те са иронични, несъвършени, понякога наивни, понякога хитри, но почти винаги разпознаваеми. Особено място в кариерата му има „Оркестър без име“ на режисьора Людмил Кирков. Филмът от 1981 г. се превръща в едно от най-обичаните заглавия в българското кино, а Поппандов остава завинаги свързан с компанията музиканти, чиито мечти, приятелства и разочарования продължават да привличат публика десетилетия след премиерата. Самият актьор определя работата си с Людмил Кирков като един от най-ценните периоди в професионалния си живот. Сред режисьорите, с които пази особено силни творчески спомени, са още Иван Андонов, Георги Стоянов, Зако Хеския, Мариана Евстатиева и Иванка Гръбчева. За него най-важното е онзи трудно обясним момент, когато енергията на режисьора и актьора съвпадне. Филмографията му преминава през няколко поколения българско кино. Сред знаковите заглавия са още „Самодивско хоро“, „Щурец в ухото“, „Матриархат“, „Двойникът“, „Лавина“, „Куче в чекмедже“, „Господин за един ден“, „13-ата годеница на принца“, „Вчера“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Пепел върху слънцето“ и „Не затваряй очи“. НЛО – сатирата, която остана в паметта Друга важна страница от творческата биография на Поппандов е НЛО . Заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев той участва в създаването на проекта, който впоследствие прераства в телевизионния „Клуб НЛО“. Предаването се превръща в културен феномен на 90-те години. Чрез скечове, музика и сатира актьорите коментират абсурдите на всекидневието и болезнените обществени промени през първите години на прехода. Десетилетия по-късно много от песните и репликите от „Клуб НЛО“ продължават да се помнят. Големите признания идват и на 80 Навечерието на юбилея намира Павел Поппандов не в забрава, а в центъра на поредица от културни признания. През май 2026 г. той беше сред 24-мата представители на българската култура, удостоени с престижното отличие „Златно перо“ . Наградата се присъжда от 1996 г. на творци и институции с принос към литературата, театъра, музиката, киното, изобразителното изкуство и журналистиката. При получаването ѝ Поппандов заяви, че я приема и като поклон пред хората, посветили живота си на българската култура. Само няколко седмици по-късно последва още едно символично признание. В края на юни актьорът получи специалната награда „Тодор Колев“ за цялостно творчество на третото издание на Комедийния театрален фестивал „Тодор Колев“ в Шумен. Отличието носи особен личен заряд – Тодор Колев е не само негов голям колега, но и човек, с когото Поппандов е бил близък приятел. Година по-рано, през 2025 г., актьорът получи и наградата за цялостен принос в киното на Международния фестивал за ново европейско кино „Златната липа“ в Стара Загора. По традиция той засади свое дърво в Алеята на липите и откри звезда с името си. Своята липа Поппандов посвети на Георги Георгиев-Гец – още един от големите представители на поколението, с което е свързан творческият му път. Сред значимите му държавни отличия е и „Златен век“ , присъден от Министерството на културата през 2016 г. за приноса му към българската култура. „Личността е преди артиста“ Зад дългата кариера стои и професионален принцип, който Поппандов защитава през годините – че актьорът не може да бъде отделен от човека. „Ти си актьор за 2-3 часа, свършва представлението, свършва филмът, след това си преди всичко човек“, казва той в разговор за БНР след получаването на „Златната липа“. Поппандов признава още, че никога не приема роля, която не харесва, независимо какво може да му струва отказът. На тази възраст той говори и за нещо, което все повече го тревожи – късата културна памет . Актьорът поставя въпроса защо обществото толкова бързо забравя своите актьори, писатели, художници и други личности, оставили следа след себе си. И може би именно юбилеят му дава повод за обратното – за припомняне. На 80 години Павел Поппандов принадлежи към поколение, което превърна българското кино от 70-те и 80-те години в част от националната културна памет. Неговите герои не са останали само върху старата филмова лента – те продължават да живеят в реплики, сцени и истории, които зрителите разпознават и днес. А най-точната равносметка вероятно е собственото му разбиране за професията: преди артиста трябва да стои личността . Осем десетилетия след рождението му и повече от половин век след първите му роли Павел Поппандов продължава да бъде част и от двете истории – тази на българското кино и тази на хората, които го създадоха.