5 юни 1967 г. Шестдневната война
преди 19 часа
fakti.bgНа 5 юни 1967 г. започва Шестдневната война. Победата на Израел над четирите арабски страни Египет, Сирия, Йордания и Ирак и до днес предизвиква недоумение сред експертите. Феноменално проведената военна операция от страна на Тел Авив изумява спецовете заради безапелационния начин, по който се разправя с добре въоръжените армии на арабските държави. Израел повече не успява да повтори успеха, който постига през 1967 година. Шестдневната война започва на 5 юни 1967 година. Това е една от най-кратките войни в световната история. Като формален повод за началото ѝ е затварянето на Тиранския проток от страна на Египет. Но причините за конфликта на Израел с арабските му съседи са далеч по-дълбоки. Сирия и Египет остават недоволни от резултатите на войната за независимост от 1948-49 година и търсят реванш. Към средата на 1960-те години Кайро значително укрепва военния си потенциал. В арсенала му има 400 самолета, 1 200 танка и армия с обща численост от 240 000 войници. За Дамаск е отредена второстепенна роля в предстоящата военна кампания, но ролята на Сирия в Шестдневната война не бива да се подценява. Напрежението между Тел Авив и Дамаск се усилва заради липсата на договореност за разпределението на водните ресурси в региона. Сирия още през 1964 година е готова да започне война, за да спре строителството на водопровода, който ще захранва цял Израел с вода. По-късно арабските страни започват да осъществяват собствен проект, който трябва да преразпредели водните ресурси на река Йордан. Езерото Кинерет винаги е било и си остава основен източник на питейна вода за Израел, а новият канал на сирийците би могъл да доведе до спадане на нивото на водата в него, което категорично не устройва Израел. Тогава авиацията на ЦАХАЛ нанася удари по строителните обекти в Сирия. В отговор сирийски диверсионни групи извършват редица нападения в Израел. В случай на война с Израел Сирия разчита на помощ от Египет. Президентът на страната Гамал Абдел Насър може да си заработи добри политически дивиденти, заставайки на страната на Дамаск при евентуална агресия, която както всички смятат, се готви от страна на Израел. В интерес на истината следва да се отбележи, че военните и дипломатите в Тел Авив наливат масло в огъня, като открито започват да правят изявления за възможното сваляне на режима в Дамаск. На 10 май 1967 година началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Израел (ЦАХАЛ) Ицхак Рабин заявява, че не е изключено армията да предприеме атака по Дамаск, в случай на провокация от страна на Сирия, припомня сайтът Накратко. През тези дни египетските, сирийските и йорданските правителствени средства за масова информация засилват нападките срещу Израел. Египет започва предислокацията на войски към Синайския полуостров. Нещо повече – Гамал Абдел Насър успява да накара миротворческия контингент на ООН, разквартирован на границата между двете страни, да се оттегли. Египетската армия затваря Тиранския проток. Действията на Насър се ползват с безусловната подкрепа на съветското ръководство, което съзнателно поддържа изострянето на ситуацията в Близкия Изток. Дори настояванията от страна на САЩ и Великобритания не могат да накарат Египет да отстъпи. А струпването на сирийски и йордански войски по границата с Израел прави войната неизбежна. „В продължение на години Израел денонощно е предупреждавал, че затварянето на проливите означава война. Даже великите държави бяха принципно съгласни с такава позиция след нашето изтегляне от Шарм ел Шейх през 1957 година. Насър, опитен политически играч, все пак реши да опита късмета си: той вярваше, че ще може да затегне примката около Израел без война, въпреки недвусмислените заявления на правителството на Израел, чието население след мобилизацията очакваше потатъшното развитие на ситуацията; армията – с напрежение, тилът – с голяма тревога“, пише в предисловието към книгата на Уилям Чърчил израелският генерал Хаим Херцог. Войната започва на 5 юни в 7 часа сутринта с масиран авиационен удар на израелските ВВС по египетските военни летища. Именно първият ден предопределя изхода от цялата кампания, която завършва с пълен разгром на силите на Египет, Сирия и Йордания. За да въведат противника в заблуждение, Израелските средства за масова информация в навечерието на войната публикуват снимки на почиващи по плажовете войници, които уж са били масово демобилизирани. Военната авиация на Египет е най-многобройна и наброява към 400-450 самолета (в Сирия – 120, в Ирак – 200, Йордания – 18). Последиците от съкрушителния удар на израелтяните се оказват катастрофални за цялата египетска армия. По време на неспиращите атаки на ВВС са унищожени над 300 самолета на противниците. Военното ръководство на Египет изпада в паника и нарежда на сухопътните войски бързо изтегляне. Същият ден на страната на Египет застават Йордания и Сирия, които започват да обстрелват позициите на израелската армия. Израелските ВВС, съставени предимно от френски самолети „Мираж“, успешно действат на всички фронтове. Военните действия продължават до 10 юни и в крайна сметка носят на Израел победа, която влиза в учебниците по военни изкуства. „От военна гледна точка, два епизода от войната са успешно планирани и изпълнени: атаката на израелските ВВС по летищата на Египет, която по критериите на онова време е изпълнена технически перфектно, и класическият бой на дивизиите под командването на Ариел Шарон в Синай с отбраняващите се египетски дивизии. За другите боеве повечето са слухове. Бързото предвижване на израелските части към Суецкия канал до голяма степен се обяснява с това, че след ударите на израелските ВВС по египетските летища, Амер издава заповед за отстъпление на египетските части. Настъплението в Сирия започва след като сирийската армия е напуснала позициите си също след нареждане от командването. С Йордания историята е същата“, отбелязва бившият ръководител на израелската спецслужба „Натив“ Яков Кедми в интервю за списание "Лехаим". За няколко дни израелската армия заема целия Синайски полуостров, Голанските възвишения, Ивицата Газа, Юдея и Самария. Само приетата категорична резолюция на Съвета по безопасност към ООН успява да сложи край на войната. Но подписването на мирен договор се проточва с години. Шестдневната война в голяма степен определя съвременните граници в Близкия Изток. Сирия губи Голанските възвишения, Йерусалим е обявен за единна и неделима столица на Израел. До юни 1967 година палестинските територии се намират под юрисдикцията на Египет и Йордания. Присъединяването на тези територии към Израел довежда в последствие до образуването на Палестинската автономия в съвременният ѝ вид. Въпросът за нейния статут и до момента не е решен – световната общност иска признаването на Палестина, а Израел от своя страна държи да получи гаранции за безопасността си. Въпреки усилията на цялата световна общност, арабско-израелското противопоставяне си остава сред главните конфликти в Близкия Изток и през XXI век и продължава да е източник на притеснения за мира и стабилността в целия регион.