Един от големите наши интелектуалци, Александър Шурбанов, навърши 85 г.

Един от големите наши интелектуалци, Александър Шурбанов, навърши 85 г.

Бих казал, че проф. Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е пределно скромен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани до голяма степен: нашата англицистика, нашето шекспирознание (след смъртта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната поезия и проза. На него дължим най-новия и може би най- добър и верен превод на „Хамлет”, преводите на Джон Милтън, Джефри Чосър, Кристофър Марлоу и поетите от Елизабетинската епоха. В своята област той е учен от европейска величина (високо оценен и в англоезичния свят, почетен професор на британските университети на Съри и Кент), ерудит от класа, но също така и силен, оригинален поет, блестящ есеист и публицист. Автор на 12 поетични и 7 есеистични книги. И при все, че той е познат преди всичко като учен и преводач, бих подчертал, че е и сред най- значимите наши съвременни поети. Без патос и шум, той просто създава една истинска поезия. Интересно, че не в класически стих, който владее до съвършенство – доказателство са преводите на любимия му Джефри Чосър. Ако трябва да се определи с няколко думи тази поезия, бих казал четири думи: мъдра, философска, екзистенциална, меланхолична. В нея няма възторзи, нито актуалност, няма и постмодернизъм (шестващ сега у нас!), звучи напълно съвременно. И в един наш разговор на въпроса ми какво мисли за поезията, Александър Шурбанов отговори: „Приемам всичко в поезията, което носи печата на автентично вълнение и търсене на трудно изразим смисъл...” ЗА НОВОИЗЛЕЗЛИЯ ЮБИЛЕЕН СБОРНИК С ЕСЕТА «ЗАПИСАНО» Сборникът с есета „Записано” от проф. Александър Шурбанов тръгва от най-личното – от „сърцето” на автора – за да стигне до сърцевината на човешкия опит и света. Книгата събира текстове, които доайенът на българските преводачи, пише в продължение на десетилетия – лични, философски и литературни размисли, които се движат свободно между интимната изповед и широките хоризонти на културата. С нея издателство „Лист” отбелязва 85-годишнината от рождението на проф. Шурбанов, която се навършва на 5 април. Самият автор определя тези писания като „опити” – в дуВ един наш разговор на въпроса ми какво мисли за поезията, Александър Шурбанов отговори: „Приемам всичко в поезията, което носи печата на автентично вълнение и търсене на трудно изразим смисъл...”ха на френския хуманист Мишел дьо Монтен, поставил началото на жанра, – подчертавайки тяхната откритост, търсещ характер и отказ от окончателни истини. „Записано” обединява както вече известни текстове от предишни книги на проф. Шурбанов, така и нови, непубликувани досега есета. Независимо от разнообразието им по теми и форма – от кратки афористични бележки до по-разгърнати размишления – те носят ясно разпознаваемия авторов глас, в който се срещат ерудиция, скептизицъм и тиха ирония. Сборникът е структуриран в няколко тематични части, които очертават вътрешната логика на това на пръв поглед разнородно писане. В първата се открояват разделите „Човекознание”, „Преодоляване на самотата” и „Възпитание на чувствата”, насочени към личния опит и вътрешния свят на човека. Втората обединява текстове под заглавията „Вяра и съмнение” и „Подражания”, е третата част е изградена от размишления по темите „Цивилизации”, „Пътища” и „Бащино ми огнище”. В послеслова към изданието авторът размишлява върху самата природа на есето – жанр без строги граници, който може да обхване всичко – от себепознанието до съдбата на човека и света. Той поставя текстовете си в широка традиция, свързваща имена като Франсис Бейкън, Вирджиния Улф и Албер Камю, но същевременно настоява върху тяхната скромност и отвореност към читателя. Тази книга естествено продължава дългогодишния творчески и научен път на проф. Александър Шурбанов – поет, есеист, преводач и изследовател на английската литература, чието име е трайно свързано с въвеждането и утвърждаването на класически и модерни англоезични автори в българската културна среда. Неговите преводи на Уилям Шекспир, Джефри Чосър, Алфред Тенисън, Джон Милтън, Джон Дън, Дилън Томас и Томас С. Елиът, се отличават с изключителна езикова чувствителност и културна дълбочина. Като университетски преподавател и учен той посвещава десетилетия на изследването на ренесансовата и модерната английска литература, а като автор на собствена поезия и есеистика изгражда разпознаваем, сдържан и философски насочен стил. Именно тази многопластова опитност – на преводач, който живее между езици и традиции, и на мислител, който непрекъснато поставя под въпрос очевидното – придава на текстовете в „Записано” тяхната особена плътност и вътрешна свобода. Те съчетават културна памет и личен опит, литературна рефлексия и екзистенциална чувствителност. Изд. «ЛИСТ» Из „Записано” Александър Шурбанов „Истинската литература е увлекателен разказ, който носи смисъл, а не смисъл, облечен в разказ.” „Има Господ!”, въздъхва българинът, когато му се случва нещо хубаво. Не знам друг народ да има такава приказка. Тя показва, че българинът се съмнява в съществуването на Бога и по- точно – че се сеща за него само в часове на изпитание. За българина Бог трябва непрекъснато да се самодоказва.” „Възхищавам се на пианото и затова, че превъзхождайки всички други инструменти, не намира за унизително при коя да е тяхна самостоятелна изява да се отдръпне назад и да им приглася.” „Разликата между деветосептемврийската и десетоноемврийската революция е тази, че при първата децата и внуците на бившите управници бяха хвърлени на бунището на историята, а при втората бяха поставени на кормилото на страната.” „Честният човек, когато влезе в политиката, бързо изгубва усмивката си и видимо се състарява. Хитрецът, напротив, с всеки ден става все по-жизнен и по-дебел. Единият е като падналите ангели, а другият – като пияниците. Мисленето е заболяване на самотата. Когато се съберат в група, хората се веселят или скандират лозунги, или се бият, но във всеки случай престават да мислят. Аз казвам за себе си аз, а на тебе – ти, но ти казваш ти на мене, а за себе си – аз. Та кой е аз и кой – ти зависи изцяло от гледната точка. И оттук идва цялата бъркотия и всички проблеми на света. Човекът се извисява над скота не толкова чрез разума, езика, труда, изправения си стоеж и пр., а преди и над всичко – чрез любовта. Другото произтича от нея. Обичта и грижата в нашия свят понякога носят униние и смърт. Но свободата, макар и пълна с опасности и несигурност, винаги носи живот. Демокрацията е най-човечната и най-късогледата форма на човешко общежитие. Нейната религия е не съзиданието, а потреблението. По-важно е да подхванеш едно достойно сражение, отколкото на всяка цена да си осигуриш победния му изход. Чух един селски поп, застанал пред лющещите се стенописи на своята църква, да казва, че злото в света е повече от доброто и че се е уморил да се бори с него. И от това признание на мен, нецърковния човек, ми стана тъжно и тежко на душата.