Алекс Грозданов: Волейболът е спорт №2 в България
преди 10 часа
fakti.bgКапитанът на световните вицешампион на България и волейболист №8 в света Алекс Грозданов разкри любопитни и интересни детайли от професионалния си път в разговор за подкаста на Михал Винярчик. Блокировач №1 от световното първенство във Филипините 2025 говори не само за представянето си в Полша. Грозданов, който на 28 март навърши 28 години, за първите си трудни стъпки в Италия, за огромното влияние на Никола Гърбич върху развитието му, за школата в България, за разликите между Серия А и Plus Liga Волейболът е спорт №2 в България, веднага след футбола! Грозданов е категоричен, че в България футболът продължава да е спорт №1, но волейболът стабилно заема второто място. “Интересът към волейбола в България все още не може да се сравнява с мащабите в Полша, но в последните 2-3 години се забелязва осезаемо повишаване на популярността, до голяма степен заради националния ни отбор. Аз се влюбих във волейбола заради Матей Казийски, Владимир Николов, Цветан Соколов и останалите от това поколение. Като централен блокировеч съм се учил от Виктор Йосифов, Николай Николов и Теодор Тодоров. Българската школа “Клубът, в който израснах - Левски, акцентът първоначално бе върху базовите елементи – посрещане, чисто докосване при разпределение, а едва след това се е преминавало към атака, разбег и блокада. Това поетапно изграждане даде резултат. В България дълго време липсваше достатъчно добра връзка между федерацията и клубовете на юношеско ниво. Виждам много положителна промяна през последните две години и имам надеждата, че и България може да се доближи до модела на Полша със спортни училища, изградени специално за волейбол.” Постоянство и професионализъм Алекс Грозданов не е бил от онези юноши, които трупат впечатляващ брой индивидуални отличия на международни турнири. “Много рано преминах от юношеското ниво и започвах да играя при мъжете. Още на 17 години влязох в сериозния мъжки волейбол в отбора на Добруджа 07 (Добрич), с който станах шампион на България, а малко по-късно бях вече и част от мъжкия национален отбор на България. Точно този ранен сблъсък с мъжкия спорт бе решаващ за мен. Там не разполагаш с десет тренировки, за да поправиш грешка – имаш един мач и ако не реагираш бързо, следващия път можеш да останеш на пейката. Срещата с професионалния начин на живот също ми помогна много. При по-възрастните играчи е видях какво означава постоянство: хранене, сън, дисциплина, отношение към тренировъчния процес. Точно тази ежедневна последователност за мен прави разликата между обещаващ талант и истински професионалист.” Италия – големият скок и големият шок “Заминаха да играя в Италия само на 19 години, когато се присъединих към Верона. Майка ми Емилия ме попита дали съм готов, а аз тръгнах с ясното съзнание, че ако се справя – ще продължа напред, а ако не – ще се върна в България. Взех си шофьорска книжка едва два дни преди да замина за Италия, а само 2 часа след кацането ми в Италия от клуба вече ми дадоха ключовете за кола с думите, че мога да се прибира сам. Така, паралелно с адаптацията към професионалния волейбол, аз се научих и да живея самостоятелно – да готвя, да пера, да поддържам дом и да се справям в напълно нова среда. Още първата ми година в Италия ме разви много не само като състезател, но и като човек.” Точният човек в точния момент - Никола Гърбич! Най-емоционалният ми акцент в началото на кариерата ми в чужбина е свързан с Никола Гърбич. Не приемах с ентусиазъм перспективата да отида в Италия като резервен център, но когато е разбрах, че треньор там е Никола Гърбич, аз погледнах на ситуацията по съвсем различен начин. Сръбският специалист, който в последните години ръководи отлично националния отбор на Полша, ме научи изключително много за волейбола и професионалния живот. Никола Гърбич е „невероятен човек“ и признавам, че го усещах „като голям брат“. Общият език и близостта между двете култури също ми помогнаха в комуникацията ни.” Серия А “Първият ми истински допир до нивото в Италия е много ярък. Още в предсезонната подготовка останах впечатлен от скоростта и силата на сервиса. Спомням си, че на един приятелски мач топката „прелетя“ над мен с такава скорост, че след разиграването се е запитах как изобщо е възможно да бъде ударена по този начин. точно в Италия осъзнах колко голяма е пропастта между младия талант и завършения професионалист. Не става дума само за физика, а за тактическа култура, четене на играта, разбиране на разпределителя от другата страна на мрежата и детайли, които не бях виждал отвън. Италианската Серия А ми даде първите истински сигнали, че трудът се отплаща. Още в един от първите ми двубои там за Верона записах 8 блокади. Това бе момент, който ми донесе голямо удовлетворение ми показа, че мястото ми на това ниво не е случайно.” Верона, Маасейк, Равена и Монца “В първите 2 години във Верона ми дадоха време да си изчистя техниката и да вляза плавно в големия волейбол. Краткият период в Белгия, където отидох като медицински жокер, се оказа важен преход от статута на играч, който основно стои на пейката, към играч, който отново влиза в ритъма на мачовете. Там дойде титлата на Белгия с Грийнярд (Маасейк), силни двубои и усещането, че мога да нося тежест. После Равена ми даде най-вече увереност. Именно там започвах да превръщам натрупаното в реална стойност на игрището. Монца пък се оказа за мен важен етап в личностен план, защото ме сблъсква с по-трудни моменти, по-голяма конкуренция и нуждата да се справям психически, когато игровото ми време не бе гарантирано. Всичко това ме оформи играч, който е изграден в дълъг процес на натрупване.” Работата с Радостин Стойчев “През 2023 година се завърнах във Верона, където старши треньор бе Радостин Стойчев. Той работеше по по-старомоден, твърд и емоционален модел, който не е лесен за всеки състезател. Имах и трудни моменти, и напрежение, но съм убеден, че този етап ми помогна. Радостин Стойчев е изключително силен във волейболната материя – тактически, технически и в тренировъчния процес. Работата с него бе тежка, но и много полезна. С него си говорехме на български език и това много улесняваше комуникацията ни.” Матей Казийски “Разбирам много добре Матей Казийски и дългото му отсъствие от националния отбор. Казийски имаше ясна идея какво трябва да се промени в средата около националния тим и федерацията ни, а много хора трябваше проявят повече разбиране към това. Конфликтът бе ескалирал прекалено много и от двете страни. Отказът на Матей Казийски да играе за националния отбор на България вероятно е помогнал на Казийски да удължи кариерата си. Волейболният календар е безмилостен, а играчите от най-високо ниво често нямат повече от няколко дни почивка между клубния и националния сезон.”