In memoriam: На 9 ноември си отиде Стефка Евстатиева – един ангелски глас
преди 2 дни
fakti.bgСтефка Евстатиева притежаваше прекрасен глас. Мисля, че друг такъв с подобна красота, не се е раждал у нас. Чувал съм записи на „Българския славей”, великата Христина Морфова, която бе певческо / не и сценично/ явление, близо до мащаба на Калас, глас от близо три октави, но тембърът ѝ, макар и много красив, все пак, отстъпва на този на Стефка. Стефка направи една много добра международна кариера, но мисля, че можеше да реализира още по- мащабно. Но в операта е така – невинаги най- добрите стигат до абсолютните върхове. Всичко е въпрос на шанс, на характер, на реклама... Стефка Евстатиева / родена е през май 1947 г. в Силистра, учи в в Музикалното училище в Русе – контрабас/, даде на Русенската опера първите десет години от кариерата си. Това са около 15 певчески партии, както казва Р. Бикс: „Една от друга по-обаятелни и по-значими като художествено постижение.” Имах случая да видя и чуя всяка една от тях в повечето им изпълнения и лично да се уверя в това твърдение. Следих кариерата ѝ от самото начало – от Консерваторията, където бе ученичка на не особено успешната вокална педагожка проф. Елена Киселова. Тогава Стефка още не беше „извадила” невероятния си глас и тембър / това стана доста по- късно!/ . Дори когато се яви на приемния изпит за солистка в Русе я назначиха за стажантка и не очакваха много от нея. Дебютът ѝ бе твърде компромисен – Флора от „Травиата”/ 1971/, роля която не успя да покаже нито глас, нито сценичност. Същото се повтори и в следващата – Олга във „Веселата вдовица” на Лехар/ реж. Петър Щърбанов/. Едва третата ѝ героиня – Клара от „Годеж в манастира” на Прокофиев, в която дублираше Мария Венцеславова, я представи като „перспективно младо дарование”, както се изразяваха журналистите и критиците тогава. Но истинският ѝ, голям дебют бе в „Лето 893” на Парашкев Хаджиев. В ролята на Севина видяхме една красива и борбена млада жена с един изключително красив глас. Спомням си, че тогава един от първите ми вестникарски оперни портрети беше за Стефка, илюстриран със снимка от тази хубава нейна роля. Стефка Евстатиева прижежаваше типичен лирико- драматичен сопран, с обем и мощ за големия репертоар/ на трагичните героини от оперите на Верди, Пучини, Чайковски, веристите/, с рядък по своята красота – бих казал ангелски тембър – с много цветове и динамична овладяност, способен на различни, най- богати отсенки. И ако все пак, трябва да го определя по- точно, бих казал, че това е лирико- драматичен или както казваме „спинтов” сопран от най- високо качество. Глас така светъл и искрящ в целия си диапазон, с една необикновена гъстота и наситеност. Глас, при който пианисимото е бляскаво и нежно, а фортисимото благородно. Глас с метален блясък, който се извисява над всеки ансамбъл с рядката си красота и благородно звучене. Глас, който винаги трогва, хваща, вълнува... Следващите изяви на Стефка в Русе: Мими от „Бохеми” и особено Амелия в „Бал с маски” бяха вече началото на една голяма кариера. Поощрена и активно подпомогната от тогавашното далновидно ръководство в лицето на диригента Ромео Райчев и режисьора Стефан Трифонов, Стефка започна сериозна работа в големия репертоар – главно Верди и Пучини – и намери своето място в силната трупа на Русе. А тогава имаше доста и твърде добри сопрани: Евдокия Здравкова, Надя Харитонова, Цветана Тодорова, Кунка Кузманова, Мими Николова, Роза Митова, Мария Венцеславова, Виолета Шаханова... Конкурсът „Чайковски” в Москва/ един от най- трудните особено за чужденците в света!/ , на който бе изпратена по препоръка на Ромео Райчев даде решаващият тласък на кариерата ѝ в България, а малко по- късно и в Европа. При една сериозна конкуренция, Стефка спечели второто място и се завърна триумфално в България. Тогава проф. Христо Бръмбаров пожела да я вземе като своя ученичка за година в Студията за вокалисти в София, но смъртта му попречи. Междувременно Стефка направи немалко класически европейски и руски роли, както и такива от българския репертоар. След „Бал с маски” на Верди, тя участва в „Андре Шение” на Джордано. Мадалена стана една от най- силните ѝ роли, с които покори много чужди сцени. Други силни постижения оттогава бяха: Амелия Грималди от „Симон Боканегра” / реж. К.Димчев, дир. В. Байчев/, Софя в „Семьон Котко” на Прокофиев / реж. А. Георгиев, дир. Ива. Филев/, Милкана от „Майстори” на Хаджиев / реж. Ст. Трифонов, дир. Р.Райчев/, Лили от „Тревога” на Ал. Райчев / реж. Ст. Трифонов, дир. Р. Райчев/, Леонора от „Трубадур”/ реж. А. Георгиев, дир. Р. Райчев/... През 80-те години талантът на Стефка Евстатиева разцъфна на сцената на Софийската опера. Лиза от „Дама Пика”, Маргарита от „Мефистофел”, Тоска, Ярославна от „Княз Игор”, Сантуца от „Селска чест”, Албеиа от операта на Хаджиев – са част от големите ѝ превъплъщения на националната ни сцена. Партии, изработени доста прецизно с помощта на една отлична пианистка, нейна партньорка – Валерия Неделчева. Тогава за нея се заговори като за явление в българския оперен театър. Диригенти, режисьори и импресарии искаха да работят за нея, критиците не пестяха суперлативите си, Радиото и Телевизията я представяха често. След конкурса за Млади оперни певци в София, на който също бе наградена, тя съвсем справедливо бе обявена за „звезда на българското оперно изкуство”. По това време започна и активната ѝ международна кариера. Стефка направи първо ролята на Кралица Елизабета във Вердиевия „Дон Карлос” за парижката Гран Опера, после Дездемона от „Отело” за Ковънт Гардън, където я дирижира Колин Дейвис, и така тръгна по света. Стигна до Скалата, Виена, Чикаго, Метрополитън, Монреал, Неапол, Мадрид, Токио, Буенос Айрес и дори до далечно Чили.В Скалата я нарекоха и съвсем справедливо - „ Новата Тебалди от София”! След промените у нас, Стефка се установи със съпруга си и дъщеря си Валерия в Щатите. В края на 90- те спектаклите ѝ намаляха, повече концертираше, посвети се и на преподаването - стана един от организаторите на певческия конкурс „Пълдин” в Пловдив. Води майсторски клас в Трявна. През 2006 г. даде прощален концерт с музика от славянски и испански автори на фестивала „Аполония”. За съжаление, успешната ѝ кариера прекъсна малко неочаквано и преждевременно.