30 години без Димитър Кожухаров - забележителен певец и педагог
преди 5 часа
fakti.bgПреди 30 години, през 1995 година, в разгара на „демокрацията” ни напусна незабелязано Димитър Кожухаров. А от средата на 30-те до средата на 60-те години беше сред най- забележителните наши певци. И ако Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Рафаел Арие и Димитър Петков направиха кариерата си в чужбина и малко пяха в родината си, той, макар и същата класа и мащаб, остана верен на България. Повече от три десетилетия твори на наша сцена и дълго след това работи и като много успешен вокален педагог. Ще спомена само няколко от прочутите му ученици: Рени Пенкова, Катя Попова, Бойка Косева и преди всички абсолютната дългогодишна примадона Юлия Винер. Ето какво каза тя за своя учител: “…Ако го нямаше него, просто аз нямаше да стана певица! На Димитър Кожухаров аз дължа всичко! Бях щастлива, че учих при него и че имах щастието да бъда заедно на сцената с него!” Дълъг е творческият път на този забележителен и, за съжаление, позабравен днес артист. А години наред беше сред стълбовете на националната ни оперна сцена. Интересно е, че започва кариерата си не в Операта, а в Оперетата и като концертен певец в наскоро основаното “Радио София”. За щастие, днес БНР съхранява 15 записа на цели оперни спектакли с негово участие на софийска сцена. Десетки са и соловите му записи във Фонотеката. Много са и концертните и студийните регистрации. Първите му солови изяви пред микрофона датират още от 1936 година. (Друг е въпросът, че днес БНР представя повече записи на чужди, небългарски певци, за сметка на нашите, които вече започнаха да се забравят и това е наистина непростимо!/. Роден е под знака на земния Телец, на 27 април 1911 година в Ямбол в семейството на юрист и учителка, които обичат голямата музика.. От деветгодишен живее в София, където се преселва семейството му. Завършва Първа мъжка гимназия с отличие и по настояване на баща си записва право в Софийския университет. Но пее от дете и любовта му към музиката надделява. През май 1933 година, 21- годишен, е за първи път на сцената – изпълнява ролята на Казанова в едноименната операта на Йохан Щраус в прочутия на времето театър на Ангел Сладкаров. Окуражен от успеха на премиерата, решава да се посвети изцяло на сцената. Започва да учи сериозно пеене, първо при Димитър Попиванов, после при Христина Морфова и Събчо Събев. През 1943 година е изпратен на специализация в Залцбург при прочутия италиански педагог Виторио Мурати. Красивият му, обемен, мощен бас получава солидна постановка, а безспорната му музикалност и артистичност са гаранция и за първите му успехи в оперетата. Но през тези години е преди всичко концертен изпълнител. През 1939 г. е поканен да направи своя дебют и в операта. Ролята е трудна, белкантова – Дон Балдасаре от „Фаворитката” на Доницети. Работи под музикалното ръководство на диригента Венедикт Бобчевски и режисурата на Илия Иванов. За това му участие във вестник „Дневник” на 7 октомври 1939 г. музикалният критик Петко Тихолов пише следните редове: „Слушали бяхме и друг път г-н Кожухаров. Но тая вечер той успя да завладее изцяло публиката със своя мощен глас, свободно и изискано държание на сцената, с пределно ясната фраза и прецизна музикалност. Нашата публика заслужено го възнагради с възторжени ръкопляскания.” От 1940 до 1967 г. Димитър Кожухаров е редовен солист на първата ни оперна сцена. Близо 50 са неговите роли, главно централни от големия класически руски, западен, а също и от българския репертоар. Респектира дори само изброяване на част от на играните: Борис Годунов, Пимен и Варлаам от „Борис Годунов”, Иван Сусанин, Филип Втори, Мефистофел, Кончак и Галицки от „Княз Игор”, Досифей и Иван Ховански от „Хованщина”, Осмин от „Отвличането от Сарая”, Зарастро от „Вълшебната флейта”, Фиеско от „Симон Боканегра”… И още: Раймондо от „Лучия”, Варяжкият гост от „Садко”, Гремин от „Онегин”, Тимур от „Турандот”… Изпълнява с успех и няколко баритонови роли: Холандеца на Вагнер, Княз Игор, Скарпия от „Тоска”. Звезден миг в кариерата му е срещата с бележития немски режисьор Ханс Майстер през 1943 г. С него прави ролята на Фафнер от първата българска постановка на „Рейнско злато” от Рихард Вагнер. Премиерата на 31 октомври 1943 г. е триумф и за певеца и му открива пътя към големите роли: Филип Втори, Борис Годунов, Иван Сусанин. През 50-те и 60 години, заедно с Михаил Попов, Димитър Кожухаров поема целия басов репертоар, като заедно с класическите роли от Моцарт, Верди, Росини, Доницети, Пучини, Бизе, Масне става първи изпълнител на много герои от творби на български, руски и славянски автори: Маестро Атанасов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев, Сметана, Чайковски, Прокофиев, Римски-Корсаков, Кабалевски… Последният го оценява изключително високо в ролята на Тарас от своята опера „Семейството на Тарас”. Ето какво пише той в сп. „Българска музика”: „Всички изпълнители се справиха много добре с ролите си. Досега обаче смятах, че не съм написал добре последната, осма картина на тази моя творба. Но от това, което видях и чух снощи на премиерата в София (17 декември 1952), мога спокойно да заявя, че изпълнителят на Тарас, басът Димитър Кожухаров се справи отлично! В неговата игра и пеене успях за първи път да видя своя истински герой и дойдох до убеждението, че не картината, а изпълненията у нас досега не са били на необходимата висота!”. Да, оценката на един от големите оперни автори на ХХ век за нашия певец не е преувеличена. От този мащаб, от това качество бяха всички негови роли. Изработени прецизно и вдъхновено, заедно с големите недостигнати и до днес оперни майстори от неговото време – диригентите Асен Димитров, Асен Найденов, Атанас Маргаритов, режисьорите Драган Кърджиев, Михаил Хаджимишев, Илия Иванов, те ще останат като еталон в историята на първия ни оперен театър. Списък на ролите му, които е играл в Софийската опера (по години): Пьотр Чайковски: „Евгений Онегин“ (Гремин) – 1937, „Йоланта“ (Крал Рене) – 1952, Веселин Стоянов: „Саламбо“ (Нар Хаваз) – 1940, Георги Атанасов: „Цвета“ (Селим Ходжа) – 1941, Лудвиг ван Бетовен: „Фиделио“ (Дон Фернандо) – 1941, Гаетано Доницети: „Лучия ди Ламермур“ (Раймондо) – 1941, Джузепе Верди: „Трубадур“ (Ферандо) – 1945, Аида“ (Рамфис) – 1952, „Отело“ (Лодовико) – 1958, „Дон Карлос“ (Филип Втори) – 1960, Джакомо Пучини: „Бохеми“ (Колин) – 1946, Модест Мусоргски: „Борис Годунов“ (Пимен, Варлаам – 1946, Борис – 1953), „Хованщина“ (Княз Иван Ховански – 1954, Досифей – 1955), Александър Бородин: „Княз Игор“ (Кончак, Галицки) – 1947, Волфганг Амадеус Моцарт: „Отвличане от сарая“ (Осмин) – 1947, Дмитри Кабалевски: „Семейството на Тарас“ (Тарас) – 1952, Шарл Гуно: „Фауст“ (Мефистофел) – 1957, Сергей Прокофиев: „Война и мир“ (Генерал Бенингсен, Генерал Белер) – 1957, Рихард Вагнер: „Летящият холандец“ (Холандецът) – 1959, Парашкев Хаджиев: „Луд гидия“ (Чорбаджи Радан) – 1959.