И какво, като пак ни гледа критично?

Такива ли сме българите - никога хванали се за ръце, за да спрем поредното безобразие Това липсва на днешна България - по ботевски честен разговор и работа за делото народно И пак така: цветя, слова и усещане, че ни гледа критично от паметника си. И колко време така? И колко поколения вече? Все без нищо да направим