Как изглежда Атон в картините на българските художници
преди 9 дни
offnews.bgЕ-е-х, Духовността! Не тази, която по празници надяваме като модна дрешка. Не и тази на пресъхналите, механични ритуали, която прилича повече на илюзионизъм. Не и онази, заложницата на прозаични подбуди, която и с многотонна камбана никого - ама наистина никого - не буди. Която проповядва Евенгелието в крак с времето - така де, с ролексово-мерцедески сексапил. Която срещу заплащане осигурява връзка с Исус като … вещо лице за справяне с материални несгоди. В чийто представи да блюдолижеш на светската власт е повеля на Всевишния. В този ред на мисли в дневниците си, водени през 40-те и 50-те години на миналия век, знаменитият художник Иван Пенков, за който ще стане въпрос по-късно, пише: „Никой не е допринесъл повече от свещениците за обезверяването на българите. А комунистите ги преследват…“ Васил Захариев (1895 – 1971): Изглед от Света гора, Великата лавра „Св. Атанасий“ Имам предвид различна Духовност. Духовността с главно Д. Духовността която е всепроникващо животоосмисляне. Духовността, която надвива злободневието. Която заличава страхове, бесове и отчаяние. Която издига дотолкова, че светът заприличва на детска площадка, а човешките дерзания и неволи на игра на жмичка. Духовността, която свързва с истинското аз и вечността. Която прочиства душите от отлаганията на недружелюбно общуване, на похабяващи боричкания, на ялови ламтежи. Която посява любов между човеците. За тази Духовност в нашата традиция мислим през завещанието на Исус. Къде да я намерим ли? Не съм сигурен, че в днешна България има къде. Поне аз не знам. Само на 200 км отвъд държавната ни граница обаче, на полуостров Халкидики, в пределите на Гърция, се намира автономната монашеската република Атон. Там, казват, има отдадени, извисени мъже, които в доживотно дерзание опознават тази Духовност. От векове я култивират и предават. Едно от многото имена за атонската монашеската територия е to perivóli tis Panagías ‚ Градината на Божата майка. Според легендите сама Дева Мария е пренесла християнството на полуострова. Там си остава и най-почитана светица. Иван Милев (1897 – 1927): Светогорска легенда (Пътуването на Св. Богородица) Още в най-древни времена мъдреци са се отделяли от светската суета в търсене на Божественото. Усамотявали са се за концентрация на ума, в която да постигнат спасително просветление. Първите еремити се появяват в Египет и Сирия, като бързо намират последователи в целия християнски свят. Техни наследници установяват монашеска традиция във Византийската империя. Счита се, че Атон още от 3 в. сл. Хр. е заселен с отшелници. През 7 в. арабските нашествия прогонват много монаси, живеещи във византийски владения. На VI Вселенски събор е прието решение блуждаещите в различни части на империята да бъдат заселени на Атон. Император Василий I дал на отшелниците разширени права над територията на полуострова. Император Рома Лакапин ги освободил и от данъчна повинност. Постепенно Света гора се превръща в духовен център за целия православен свят. Център на теология, изкуство, софия, но най-вече на боготърсачество. В нашето забързано и застинало в материални представи време Атон продължава да бъде душеспасителен ориентир. Цанко Лавренов (1896 – 1976): Скалата на безмълвниците в Света гора Чрез изложбата „Градина на духовността. Света гора и българското изкуство през първата половина на 20-ти век“ кураторът Любен Домозетски е направил възможно да се докоснем до този ориентир в София. По-точно в Софийска градска галерия. За връзка с Атон или Света Гора, както още се нарича най-източният, „монашеският“ пръст на трипръстника Халкидики, служат творбите на бележити български художници. Изложбата показва търсенията, които ги отвеждат при отшелниците. Техните платна и писмени разкази споделят с нас днешните преживяното. Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Пенков са водещи имена в българското изкуство от първата половина на миналия век. Те са и създатели на българския модернизъм. Всички те в някакъв момент от творческия си път поемат към светогорското монашеско братство. За духовно пречистване, но и в търсене на първообрази в православното изкуство. На стиловите образци на родното. Отиват и като историографи на националната памет. И като изследователи на изкуството на византийския свят, към който принадлежим. Правят го за себе си, но и за да помогнат и на съвременниците си, и на тези след тях да осмислят корените си, да почувстват обединителната сила на своята култура. Цанко Лавренов (1896 – 1976): Манастирът Хилендар Кураторът Любен Домозетски уточнява: „На целия този събирателен образ за Света гора, в който история, изкуство, представа за „родното“ и „националното“, научен интерес и духовност се преплитат през първата половина на 20 в., е посветена изложбата „Градина на духовността“. Тя се помещава в партерните зали на Софийска градска галерия. Придружава се от луксозен каталог. Той дава обширна информация за експонатите в контекста на художествената епоха, към която принадлежат. Двуезичен е - на български и английски. Иван Пенков (1897 – 1957): Отец Паисий Не на последно място, от Света гора тръгва и българското Възраждане. Хилендарският монах Паисий написва съчинението си „История славянобългарска“. То връща на народа ни загубената национално-историческа памет. Изложбата разказва как историкът академик Йордан Иванов през 1906 г. открива оригинала в библиотеката на Зографския манастир. До онзи момент са съществували само преписи. А за това, колко впечатлени са българските художници от престоя си при монасите, показателна е автобиографичната бележка на Иван Лазаров, който пише: „Пътувал съм до Париж, Мюнхен, Виена, Прага, Цариград, Венеция, Флоренция, Рим, Атина, но най-силните ми впечатления са от Света гора. Света гора – люлка на византийското изкуство! Архитектура, стенопис, резба, приложно изкуство – всичко говори за средновековието. Дори животът на монасите като че ли е кристализирал от тази епоха. (…) В големите европейски музеи се изморявах до смърт. Нямах вкус към това консервирано изкуство, към този меланж от стилове и епохи. (…) Да видиш изкуството там, където се е родило, да го видиш в средата, която го заобикаля, е наистина голямо удоволствие.“